Г-жо Кабаиванска, пристигате в България само за два дни специално за концерта на 3 юни в зала "България", на който ще пеят трима тенори - Андреа Карè, Давиде Риу и Рейналдо Дроз, артисти от Вашата школа. Несъмнено у много хора ще се породи асоциация с други трима тенори – Павароти, Доминго и Карерас. Уместна ли е такава асоциация и защо?
- Ние с д-р Георги Текев (изп. директор на Нов български университет) решихме, че едно подобно заглавие би предизвикало интерес у публиката точно заради тази асоциация. По случайност имам трима много изявени тенори /смее се/. Андреа Карè е от първото поколение, което изучих. Давиде Риу е от третото поколение, а Рейналдо Дроз е от съвсем младото поколение. Аз го открих миналата есен в София, в моя майсторски клас, и го взех в Модена, за да учи при мен. Това са трима представители на една школа, която наистина се развива. Убедена съм, че публиката, която посети концерта, ще остане доволна. Знаете ли, често сравнявам пеенето с опасен цирков номер, но без предпазната мрежа отдолу. Играеш и ако паднеш – падаш. Така че аз имам вяра в тези артисти. Зная, че могат да се справят. Но случайността е зад ъгъла. И рискът винаги е зад ъгъла. Но те са умни и са добре подготвени. И са чудесни момчета.
Казват, че "Животът е това, което ни се случва, докато правим планове за него". Това важи ли и за професионалния живот на един оперен артист?
В моя живот никога нищо не съм планирала – всичко е ставало случайно. И ако някой ви каже: "Набелязвам си цел, която да постигна, а по пътя към нея ще се преборя с различните трудности и ще победя" – това никога не е важало за моята кариера. Но винаги съм приемала това, което ми поднася живота. Най-важното нещо е шансът, а шансът винаги е съпроводен от късмет. И когато той дойде, ти не трябва да го пропускаш, а да го хванеш, да седнеш на него като на кон и да го яздиш. Да го направиш свой. След това вече идват другите предпоставки да се развиваш – работа и подготовка. Така се случи и при мен – имала съм шанс, който съм хванала. Може би съм имала и талант, но преди всичко съм успяла да хвана момента, а после и да оправдая този свой късмет.
Да разбирам ли, че обичате да бъдете изненадвана от живота и от кариерата си?
- В нашата професия всичко става постепенно, защото всичко си заслужаваш полека-лека. Но има грамадна разлика между това как се случваше преди и сега. Епохата се промени. Започнах своята кариера през 59-60-та година, когато имаше невероятен разцвет на културата след войната. Тогава обаче, за разлика от актуалното време, нямаше толкова претенденти да бъдат звезди. Аз смятам, че болестта на нашето време, на днешния ден, е това, че всички млади искат да са звезди. Няма значение в коя област, но те смятат, че трябва да светят и да блестят. Преди всичко в изкуството, защото им се вижда лесно да са на сцена, да се явяват по телевизията, да ги виждат всички, за да бъдат популярни, за да станат звезди. А едно време, когато звездите бяха много малко, но светеха много силно, тогава борбата беше наистина между великани. Аз ще ви дам един малък пример - на един от конкурсите, на които аз се явявах в началото на моята кариера, за да си направя име в Италия, си спомням, че кандидатите бяха около 25 души. Тогава при жените спечелих аз, а при мъжете спечели Лучано Павароти. Всъщност тогава беше много по-лесно, защото големите качества бяха разбирани. Нямаше я тази голяма маса от хора, а има ли качество, това е вече друг въпрос. В днешно време за този конкурс кандидатите са 700-800 млади хора, които искат да влязат в певческата кариера, да се изявяват и да блестят. Проблемът е масовият протагонизъм. Ето защо, когато ме поканят за жури на международен конкурс, аз отказвам. Казвам, че не искам да стоя в комисия, защото е невъзможно да прецениш правилно, ако в един ден чуеш 200 души да пеят. Можеш ли да ги прецениш? Можеш ли да имаш някакъв критерий? Абсолютно невъзможно.
А това според Вас води ли до някакво обезценяване на професията и професионалните качества за сметка на известността?
- Разбира се, че води, защото количество не значи качество. Времената са такива. Сега всеки млад човек си взима телефон или нещо подобно, гледа и казва: "Ама защо тази има толкова followers? Чакай сега и аз да го направя". Без значение от пътя, който трябва да се извърви, докато се стигне до този момент. Аз не разсъждавах по този начин. Знаех, че се явявам в Миланската скала например и трябва да пея добре, и да ги сразя с моето пеене. С качеството на моето пеене.
Силата на характера Ви е всеизвестна. Как се справяхте с този свой характер, когато срещахте авторитет в лицето на вашите учители?
- Аз винаги съм навеждала главица. /смее се/
Това не мога да го повярвам.
- А, разбира се. Пред големия авторитет аз съм имала винаги респект, особено когато вече бях информирана. Но в началото беше различно. Пристигайки от комунистическа България, аз не знаех например кой е маестро Фон Караян. Тогава правех много тактически грешки, защото информацията ни беше много минимална. Но после с моя характер, когато виждах един авторитет, който ми помагаше да вървя напред, но не както се казва с препоръки, а с подобрения на техниката, тогава аз попивах всички съвети на тези авторитети. Имах двама големи учители. Моята учителка Дзита Фумагали, която ме научи преди всичко на морал, етика и честност, после на техника в пеенето. И Рудолфо Челети, който беше голямо име в оперния свят, с когото имахме професионална размяна на опит и на мнения.
Ако днес Райна Кабаиванска е ученик на Райна Кабаиванска в нейната школа, ще хареса ли учителя си и защо?
- Знаете ли, че вие ми крадете мислите. Аз много често си казвам – ако аз едно време, като млада имах учителката Кабаиванска - с нейните днешни познания, тогава щях да бъда голяма певица. Много по-лесно щеше да бъде всичко. Защото в тези вече дълги години на учителство аз научавам страшно много от самите ученици. Трябва да си музикант, преди всичко, трябва да имаш и малко култура, но ти, ако имаш ухо музикално, виждаш какво трябва да се направи, за да се подобри качеството на пеенето. Това е много важно. Да имаш критерий за това в какво всеки може да подобри качеството си. И аз сега го имам. И в този смисъл си казвам - ех, ако едно време имах нещо като аз, която съм сега, щеше да бъде по-добре.
Предстои Ви 18 майсторски клас в Нов български университет. С какво ще бъде по-различен от досегашните?
- Разлика за мен няма. Аз започвам винаги един къртовски труд. Занимавам се преди всичко с вокална техника, защото знам че без техника тези деца на могат да стъпят на сцената. Преди всичко, винаги си мисля дали ще мога да им дам хляба в ръцете, а не да им давам илюзия. А продавачи на илюзии в днешно време има доста. За учителя е много по-лесно да каже: "Ей, че си добър! Стига толкова с упражненията, дай ми 20 лв." За ученика е много по-лесно да каже: "Ей, колко съм добър! Но защо другият пее по световните сцени, а аз не?" Това е един затворен кръг. Аз имам достатъчно морал, за който вече говорихме, който съм взела и от семейството си и от моя характер, и от хората, с които съм учила и от днешните мои приятели. Аз избирам хората по морал и по човешки достойнства преди всичко. Много малко млади хора са ме разочаровали в този смисъл, но усетя ли, че няма морал – бързо се спасявам.
Това ли е правилният подход към младия човек – да го спечелиш и да му покажеш истината, макар и да не е толкова лицеприятна, отколкото да го излъжеш?
- Мисля си, че единственият отговор е даобичаш младите. С любов се прави всичко. Ако ти имаш някаква друга цел – материална ли ще е или от друг характер, нищо не се постига, защото музиката е преди всичко емоция, чувства. Ако нямаш тази връзка на чувства, емоция, любов, няма нищо никога да стане, според мен. Ето защо аз винаги давам много любов на младите хора. В никакъв случай пренебрежение. Напротив. Аз ги уважавам. И смятам, че те са едно много добро поколение и че трябва да знаеш като учител кого да избираш. Аз ги избирам преди всичко като хора и после като талант. Защото зная, че ако един свестен, честен човек има талант, ще направи нещо.
Няма интервю, в което да не ви питат за златното поколение на българското оперно изкуство от средата на 20 век насам. Защо днес трудно може да дадем такива примери за български успехи на световните сцени?
- И сега има имена на български артисти, които следват своята световна кариера. Не съм успяла още да чуя Соня Йончева на живо, но тя е един от примерите, които мога да дам. Но знаете ли, епохата е друга, както и отношението на хората към изкуството и артистите. По моето време имаше големи звезди. И след големите звезди тръгваха тълпи от хора, които ги следваха навсякъде. Спомням си моята последна "Мадам Бътерфлай". Интересът беше толкова голям, че се наложи да обявят още две дати. Това означаваше близо 35 хиляди души, които искат да видят представлението в Арена ди Верона. А днес същата арена не може да се запълни дори за премиера. Ако ме питате за нещо съизмеримо към днешна дата, това са две имена - тенорът Йонас Кауфман и сопраното Анна Нетребко. Само те биха се доближили до измерението на оперна звезда, което аз познавам.
В скорошно интервю (www.vocidellopera.com) Нетребко споделя, че сте една от певиците, от които се е учила и слуша и до днес. Преди по-малко от месец тя дебютира като Тоска, една от коронните ви роли, в Метрополитън опера.
- Казаха ми, че било голям триумф. Аз може би ще я чуя догодина в "Ковънт гардън" в "Силата на съдбата". Там ще пее и мецосопраното Вероника Симеони, моя ученичка от първото поколение, заедно с Андреа Карè. И тя сега пее непрекъснато по целия свят.
Вие сте Мадам Бътерфлай, Тоска, Манон Леско, Адриана Лекуврьор, Франческа да Римини през втората половина на XX век. Има ли нещо, което обединява тези героини, освен това, че оставате ненадмината в тях?
- Предизвиквате ме да използвам дума, в която хората влагат негативен и лош смисъл – примадона. А да бъдеш примадона значи преди всичко да си изявен и артистичен. Ти се раждаш такава, не се учиш на това. Това е качеството, когато се явиш на сцената да приковеш всички погледи върху себе си. Верди и Пучини са писали за примадони, не са писали за хубави момичета, които днес могат да пеят и по комбинезон. Не, не. Те са писали за големи, ярки личности, на които зрителят прощава всички дребни несъвършенства, защото вижда, че това, което се случва на сцената, е пропито с емоция. Това е тайната.
От Белини – 1965 г., Viotti d’Oro – 1970 г., Пучини – 1978 г., Илика – 1979 г., Монтеверди – 1980 г., Призът на Академия "Медичи", Лоренцо Великолепни – 1990 г., Голямата награда "Един живот, посветен на музиката", Венеция – 2000 г., Doctor Honoris Causa на Нов български университет, орден "Стара планина".
- Моля ви, спрете.
През кавалер на Големия кръст на ордена на Италианската Република за гражданска доблест и за изключителен принос в изкуството, командор на Ордена за изкуство и литература на Френската Република до Оскар за кариера в оперното изкуство. Кое има значение – наградите или овациите на публиката ?
- Нито едното, нито другото. Ако дойдете в моята къща, ще видите някои от тези награди на терасата ми. Голям срам /смее се/. Знаете ли защо съм пяла толкова? Защото бях щастлива на сцената. За мене животът, щастието беше на сцената. С една дума и с много откровеност.
Има ли една дума, която може да Ви опише?
- Не бих искала да има една дума.
Думите, които аз си отбелязах, докато ви слушах са: труд, авторитет и морал. Това ли са важните неща в живота?
- Добавете и любов, и всичко ще си дойде на мястото.