Постоянно пътува. Казва, че е толкова добра в събирането на багаж, че в един малък куфар може да събере дрехи, с които да е различно облечена цяла седмица. Но това не е най-важното. Тя винаги, винаги носи в себе си музика. Ама не онази, въображаемата, в главата. Винаги има в себе си някакви ноти. Защото в повечето случаи пътува по работа. И тази нейна енергия, вярвам, е голяма част от голямата магия на примата Райна Кабаиванска.
Намирам я в дома ѝ в Модена. Събота сутрин е. Тя току що се е върнала от разходка с внуците си в парка. Казва ми, че е с тях всеки уикенд, когато си е вкъщи. Продължава да ми е трудно да си я представя в ролята на баба, но в нея тя явно се чувства комфортно. Семейството ѝ е голямо. Освен за дъщеря си и внуците, тя се грижи с любов за всичките си ученици. Всъщност , идеята на интервюто е да разкаже малко повече за майсторските класове, които от 15 години прави в София със съдействието на НБУ. Разговорът обаче тръгва в съвсем друга посока. Защото телефонът вдига не кралицата на операта, а една ерудирана, мила и много наясно със себе си жена.
Райна Кабаиванска разговаря с Интервюто.
Събота сутрин е. Какво правите обикновено по това време, ако не разговаряте с журналисти?
Обикновено в събота пристигат внуците ми. Всяка събота сме с тях, а пък малката почти всяка сутрин е тук.
Гледах едно старо Ваше интервю при Кеворк Кеворкян, може би преди повече от 15 години. В него казвате, че искате да имате повече време да четете, гледате филми, да си почивате. Дойде ли това време?
Тази нощ към 12 часа се върнах вкъщи, защото имах уроци, после ходих на вечеря с две мои ученички. И именно това си помислих - че аз нямам време да чета. Само нощем. И обикновено заспивам върху книгата. Да имам време да чета - наистина е стара моя мечта и Вие ми напомняте за нея. И за пореден път си дадох сметка, че нямам време. С учениците си имам много специална връзка, аз почти ги осиновявам. И смятам, че имам толкова положителни резултати с тях именно заради това. Това не е кухата връзка между ученик и преподавател. И те никога не ме напускат. Аз непрекъснато съм на телефона - една се обажда от Ню Йорк, друга звъни от Венеция. Изобщо моето семейство е много голямо.
Каква музика слушате, когато не преподавате?
Симфонична музика. Онази вечер ходих на прекрасен концерт на пианиста Цимерман. Невероятно! В свиренето му няма нищо по правилата. Той излиза извън тях и в това е неговата гениалност. В интервала хората не мръднаха от местата си, а накрая се изправиха с усмивки. Това е голямото изкуство.
Казахте „семейство”. Внукът Ви е на 7 години, а внучката - на 4 месеца. Иска ли Ви се тя да е наследила Вашия талант и да вземе Вашата професия?
Не й желая такова бъдеще.
Времената са много различни, не са моите времена. Но аз и не мисля с носталгия за миналото, защото си давам сметка, че светът върви напред и младите трябва да живеят в друг свят. Аз не мога да им наложа моя свят с моите правила.
И аз някак си се пригаждам към модерните времена. Макар че с технологията не се занимавам много, защото нямам време да седна и да се науча. Не работя с компютър.
Мислила ли сте какво щеше да бъде ако не бяхте станала оперна певица?
По-скоро си мисля за нещата в много по-широк мащаб.
Какво значи да се родиш в една страна? Представете си ако се бях родила в Африка. В много редки случаи щеше да се случи една такава кариера. Абсурдното е и че се родих в България. В комунистическа България, която беше абсолютно затворена за света.
И по някакъв магически начин, какво стана? Може би с моя дяволски инстинкт се озовах в Италия. И се получи тази невероятна световна кариера. Но аз се бях родила в една страна, в която нямаше реални възможности. И стана някакво чудо. Може би талантът трябва да се изявява на всяка цена, независимо къде се е родил.
Кой откри Вашия талант? Кой пръв чу гласът на успеха?
Може би това се случи още във Втора девическа гимназия. Имаше една учителка по музика, много мила жена, която ми даде първото соло в хора. И ми каза: "Ти си много музикална, имаш глас". Аз вече свирех на пиано , защото майка ми ме беше задължила още от дете. Така че това беше моята откривателка.
Талантът може ли да вирее без други качества?
За да пееш, да правиш кариера, трябват много качества.
Талантът не значи класа. Значи подчертана индивидуалност. За да изградиш кариера, трябва в очите ти да се вижда, че си роден да даваш емоция. Да има едно "свещено пламъче" в очите. Това е най-важното.
Да създаваш емоционална, а не реална връзка с хората. Когато видя в очите на младия човек таланта, тогава и аз се запалвам. И много внимавам да не разочаровам някои млади хора, които имат глас и си мислят, че може нещо да се направи. Гласът не е достатъчен. Трябва да имаш интелигентност, особено днес. И точност, и това свещено пламъче, без което не може.
Трудно ли се слиза от сцената при такава успешна кариера?
Аз винаги казвам, че съм се чувствала много по-удобно на сцената, отколкото в живота. Аз се реализирам там, защото това е една тотална реализация. На сцената ти не си това, което си. Ти си принуден да си друга личност. И това бягане от себе си понякога не ни прави добра услуга. Истината е, че аз съм се чувствала чудесно на сцената и не толкова добре в живота. Затова си направих един мой живот, личен живот. С един съпруг, който е много интелигентен и с прекрасна дъщеря. И винаги след представление се връщах от сцената, много рядко оставах с колеги или хора от театъра. Винаги съм живяла на два различни полюса.
Много ли главозамайва големият успех?
Главозамайва тези, които нямат мозък. И виждам, че по-голямата част от големите певци в края, особено когато трябва да се разделят с кариерата си, стават жертва на много болестни състояния. Защото не си намират място в живота. Нямат реална връзка с него. Смятали са може би, че сцената им е давала всичко. Но тя дава само чудесна илюзия. За няколко часа. И после трябва да се върнеш към реалността. Магия и живот - двете крайности.
Чувствала ли сте се несигурна на сцена? Имала ли сте слаби моменти там?
Много дълбоко ме накарахте да се замисля. Несигурност? Не. Аз винаги съм имала самочувствие да се усещам сигурна на сцената. Малки вълнения – да, ако съм се разминавала с диригента, например. Всъщност сега за първи път се замислям. И да Ви кажа - всеки път ми трепереше десният крак. Много силно. Но под дългите рокли и поли не се виждаше.
Кога разбрахте, че сте успешна? Кога го казахте пред себе си?
Никога. Самият факт, че аз пях 55 години с едно невъзможно българско име... Ако знаете как ме наричат тук! По всякакви начини. Все още. Защото отгоре на всичко това не е дори българско име. Това е някакво изфантазирано от моя баща име. Аз трябваше да съм Иванова. Но баща ми като млад решава, че това е много скучно име и го сменя. Той беше един вулкан от фантазия.
Вечер, като си легнете, благодарите ли на някого за живота си, за късмета си? На баща си, например?
Непрекъснато.
Аз съм много благодарна на добрите хора. За щастие, в живота си съм срещала много добри хора.
Например, моята първа учителка, която беше един невероятно щедър човек. Благодарна съм на семейството си, което ме е възпитало, защото си давам сметка колко са важни първите седем години за живота на човек. Семейството ми е дало възпитание, характер и интерес към живота. Страшно важно е да си любопитен и да имаш интереси, а това се учи в детството. Непрекъснато съм благодарна и на един стар италиански диригент – маестро Антонино Вото, който ме откри и след четири месеца ме накара да дебютирам на Миланската скала. А по мое време това откриваше вратите на всички сцени. След моя дебют дойдоха представители на Метрополитън в Ню Йорк, на Ковън гардън и ми предложиха договор. Благодарение на тези хора откриха таланта ми.
Страх ли Ви беше на този дебют?
Бях толкова млада и неопитна, че тогава не се страхувах. Страхът дойде после, с отговорността. Със самочувствието, че ти си отговорен за едно положение и за едно име. Но в началото се хвърлях със сигурност и доверие.
Какви хора са колегите Ви, големите имена в операта?
Не може да има обобщение. Това, което си в живота, не си на сцената. Познавам хора, които са големи личности и в живота, и на сцената. Макар че сцената, от друга страна, е като лупа, която показва всичко. Ако си щедър и публиката го чувства. Ако не даваш всичко от себе си - пак ще те усетят. Публиката не може да бъде излъгана.
Вечна ли е операта?
Светът е нов. Аз много се учудвам, когато видя моите ученици, които постоянно са над едно малко компютърче. Това им е животът. Но няма как. Светът върви напред. Или се връща назад. Вярвам обаче, че операта е вечна.
Какво е щастието за Вас?
Количката, бебето, биберона, малкият, който непрекъснато говори какво е станало в училище. Това е истинското щастие. А не ръкоплясканията след спектаклите.
От 7 до 27 септември 2015 г. Райна Кабаиванска ще проведе своя XV Mеждународен майсторски клас, организиран от Нов български университет. Прослушването на кандидатите ще бъде на 7 септември в Софийската опера и балет. На 27 септември най-добрите участници в майсторския клас ще представят Гала концерт в Софийската опера и балет с оркестъра на оперния театър, под диригентството на Найден Тодоров и със специалното участие на великата оперна актриса. По време на Гала концерта Райна Кабаиванска ще присъди стипендиите от нейния дарителски фонд за обучение в Италия. За повече подробности и записване: